лиричен моноспектакъл по текстове на Весна Парун
Весна Томинац Матачич
Иван Лео Лемо
Татяна Ачимович
Людмила Миндова
Озрен К. Гласер
Звонимир Дуспер
Миряна Загорец
Весна Режич и Иван Лео Лемо
Милйенко Бенгез
Дарио Хацек
Томислав Божич
Загребско актьорско ателие в сътрудничество с Teatar &TD, Култура промяна, Студентски център
Община Загреб
Министерство на културата на Република Хърватия
Моноспектакълът Аз, която имам ръце по-невинни е авторски проект на Загребското актьорско ателие за живота на най-голямата хърватска поетеса Весна Парун. Представен е за първи път по повод годишнина от рождението й на 10 април 2014 г. Автори на проекта са актрисата Весна Томинац Матачич и режисьорът Иван Лео Лемо.
Постановката е отличена с Grand Prix на Международния фестивал на моноспектаклите в Битоля през 2015 г.; участвала е и в редица други фестивали в Хърватия, Полша, Сърбия. През 2016 г. има 24 представления в рамките на Festival Fringe в Единбург.
Около година преди смъртта си Весна Парун публикува своя авторска Антология под заглавие Аз, която имам ръце по-невинни. В предговора към този личен подбор Весна Парун споделя: „… паралелно с реката на езика от същия извор и в същата посока тече още една – няма, невидима, родна. Тази река е самият живот. Това сме аз и моята съдба като всемирна загадка, етническо уравнение, биологично-духовен хаос.“
От огромното творчество на Весна Парун – събрано подобно на живота й и не само символично в добре известните четирийсет чувала, които след смъртта й се оказват предимно недостъпни за (не)заинтересованите научни изследователи, управляващите структури, културните институции, читателите и бъдещите поколения – възниква и този драматургично пачуърк от един оригинален живот, който се размотава на сцената от самото й раждане под формата на емоционално напрегнат едночасов психоаналитичен сеанс. В изповедна, дневникова форма, в малко известните автобиографични бележки на поетесата, сред които са и онези за времето на живота й в България, се разкриват съкровени лични травми, в които се отразяваме и ние, нейните съвременници, в едно и също поднебесно пространство, под един и същ патриархален чадър, с един и същ майчин език. Така разголен, животът тук представлява основата за онези велики поетични творби, които не остаряват с времето, а напротив продължават да вдъхновяват, да облагородяват, пречистват и лекуват.
БИОГРАФИЯ НА ВЕСНА ПАРУН
Родена на 10 април 1922 г. на остров Зларин. Детството си прекарва в Далмация, на островите Зларин и Вис, в градовете Шибеник и Сплит. Като студентка по романистика и философия в Загреб публикува първата си стихосбирка „Зори и вихри“ (1947), съсечена от партийната критика като декадентска, тъй като не отговаря на тогавашните соцреалистически норми. Оттогава работи като творец на свободна практика, което я прави първата хърватска поетеса, живееща основно от своето творчество. Освен поезия пише драми, басни, афоризми, епиграми, есета и критика, превежда поезия от словенски, немски, френски и български. Произведенията й са преведени на български, чешки, есперанто, френски, италиански, унгарски, немски, полски, руски, словашки, словенски и шведски. Изключително богато е творчеството й за деца. По-голямата част от живота си прекарва в Загреб, а последните й години преминават в Стубичке Топлице, в инвалидна количка, където умира на 25 октомври 2010 г.
Интересен е фактът, че в периода 1962-1968 г. тя живее по маршрута София–Загреб. Запознанството й с Радой Ралин и Блага Димитрова по време на Младежката работническа бригада през 1947 г. по жп линията Шамац–Сараево я свързва завинаги с България. Както самата поетеса пише, още при първото й посещение през 1962 г. България „влиза в живота й и става нейна съдба, нейна прародина богомилска“. Живеейки в самия център на София, в хотел „Славянска беседа“, тя всекидневно посещава театрални постановки, особено в Сатиричния театър. Поддържа приятелство с български интелектуалци, главно с млади сатирици и дисиденти, философи, музиканти и актьори.
В резултат на интензивния творчески обмен с българската култура Весна Парун превежда редица български автори в Хърватия, създава и поетическата си книга „Вятърът на Тракия“, изцяло вдъхновена от България.
Весна Парун усвоява българския език, пътува из страната, пише редица пътеписи за България, критически есета, посветени на българските литературни среди, както и текстовете на някои от най-познатите шансони от шейсетте години („Двама в есента“, „Прозорец на север“, „Прозорец на юг“). Тук сключва и единствения си брак с Любен Жеков, но е принудена да го разтрогне след като по политически причини и по обвинение в шпионаж за Тито през 1968 г. трябва завинаги да напусне България.
„За София тръгнах в един вид полуизгнание, без ничия благословия или подкрепа, като свободен творец и свободна гражданка… за да пиша, превеждам и ако искам – да се омъжа дори, защото вече ми беше додеяло да съм вечната студентка и стара „Баделова“ мома. Сега вече върху грамадата от символични бутилки на фабриката за спиртни напитки „Бадел“ останах съвсем сама, когато под натиска на политиката след нахлуването на съветските танкове в Прага през август 1968 г. трябваше да се разделя и с тази своя „втора родина“, и със съпруга си Любен Жеков.“
Весна Парун, „Нощ за пакост“, „Моят живот в 40 плика“, Матица Хърватска, Загреб, 2001, с. 71-72.
„Весна Парун е поетеса със свободен дух, пише искрено и освобождаващо. Започна да идва в България по времето, когато нашата поезия все още беше твърде скована. Творчеството й ни помогна да се почувстваме по-самоуверени, да мислим и пишем по-разкрепостено.”
Блага Димитрова
С Весна Парун и нейната обвързаност с България от години се занимават и българска литературна историчка Катя Зографова, авторка на книгата Българската Одисея на Весна Парун, и поетесата и преводачка Людмила Миндова, на която принадлежи литературоведското проучване Поетесата и Държавна сигурност. Весна Парун в България.
• На български език са издадени три поетични сборници на Весна Парун: Избрана лирика (1964), Къща. – Ябълка. – Зима“ (1993), Благославям деня. – Девичество. – Ябълка“ (1997)
