На 6 април отбелязваме 150 години от рождението на Кръстьо Сарафов – артист, чието присъствие остава дълбоко вписано в историята на българската сцена.
Роден през 1876 г. в село Либяхово (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), Сарафов изминава път, който по своята амбиция и мащаб надхвърля границите на времето си. Още на 15 години прави първите си стъпки на сцената, а само няколко години по-късно заминава за Санкт Петербург, където завършва Императорското театрално училище с отличен успех. Той е сред първите български актьори с професионално театрално образование в Европа.
Завръщането му в България не е белязано от незабавен триумф – дебютът му в трупата на „Сълза и смях“ през 1899 г. е определен като „пълен провал“. Но именно в този момент се проявява силата на неговия характер и още тогава се разпознава потенциалът, който скоро ще го изведе до върховете на българската сцена.
От 1906 г. Кръстьо Сарафов свързва съдбата си с Народния театър – сцената, на която създава десетки незабравими роли и оставя трайна следа както като актьор, така и като режисьор. В периода 1915 – 1919 г. е главен режисьор на театъра и 13 постановки носят неговия подпис. В продължение на повече от четири десетилетия той изгражда репертоар, който очертава естетическите хоризонти на българския театър.
Сарафов е артист с изключителен диапазон – еднакво убедителен в трагичното и комичното, в психологическата дълбочина и ярката сценична експресия. Сред най-знаковите му превъплъщения остават Сирано дьо Бержерак, Тартюф и Арган, Фамусов, Големанов, Змей Горянин и Куцар.
Неговият принос не се изчерпва със сцената на Народния театър. Той е съосновател на „Свободен театър“, основател и пръв директор на оперетния театър „Ренесанс“, работи в Русе, Бургас, Варна и Пловдив, участва в радиотеатъра и в киното. Присъствието му е определящо за развитието на театралния живот в страната в първата половина на ХХ век.
Признанието към делото му е трайно: от 1951 г. Националната академия за театрално и филмово изкуство носи неговото име, а в периода 1952 – 1962 г. и Народният театър е назован на него – знак за дълбоката връзка между артиста и институцията.
Днес, 150 години след рождението му, Кръстьо Сарафов остава не просто историческа фигура, а жив ориентир за професионализъм, отдаденост и безкомпромисно служене на театъра. Почитта към него е и напомняне за онази висока мярка, към която сцената винаги се стреми.
ДИГИТАЛНА ИЗЛОЖБА
„Пристигнах в столицата на България тържествено, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност.“
Снимка: Кръстьо Сарафов в ролята на Фамусов в „От ума си тегли“
„Моята ранна любов и силно влечение към сцената изкупих с много големи жертви. Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър.“
Снимка: Кръстьо Сарафов в ролята на Агатон в „Опечалена фамилия“
„За ролите си полагам големи усилия и труд. Често пъти сънят ми е неспокоен. Понякога дори ставам нощно време и търся образа. Всяка нова роля за мене е родилна мъка. Но когато мъката премине, отново настъпва желание за ново раждане.“
Снимка: Кръстьо Сарафов в „Тартюф“
„Актьорът на сцената е като на бойното поле, винаги трябва да бъде готов за всичко.“
Снимка: Кръстьо Сарафов в ролята на Арган в „Мнимият болен“ от Жан-Батист Молиер, реж. Исак М. Даниел (довършил Николай О. Масалитинов)
„Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!“
„Когато майка ми била в положение на девет месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение – започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката.“
„Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…“
Снимки: Художествен архив НТ „Иван Вазов“